Автор на „Народни песни на македонските българи“ и „Веда Словена“
Стефан Илич Веркович, известен и като Антикаджията, е изтъкнат фолклорист, етнограф, нумизмат и археолог от босненско-хърватски произход, видна фигура в борбите за църковно-национална независимост на българите.
Роден е на 5 март 1821 г. в село Угляра, Босненска Посавина, Османска империя, в бедно селско семейство. Рано остава сирак и е отгледан от роднини. Изпратен е да учи във францисканско католическо училище. Продължава образованието си във францискански манастир, където приема монашество. Но кариерата на католически духовник не го влече и Веркович напуска монашеството. Още в младежките си години той се увлича от идеите на илиризма и мечтае за обединяване силите на южните славяни в борбата им за освобождение от османско и австрийско владичество. В епископския лицей окончателно прегръща идеята, че всички южни славяни са потомци на древните траки и илири.
През 1843 г. той пътува в Хърватия, Черна Гора, Косово и Турция. По време на своите обиколки из балканските земи издирва средновековни славянски ръкописи, старинни монети и разни антики, записва народни песни и обичаи. През 1860 година в Белград излиза книгата му „Народни песни на македонските българи“, която е най-ценният му принос в областта на българската фолклористика.
През 1855 г. се заселва в град Сяр, тогава в Османската империя, където подкрепя църковните борби и просветното движение на българите от Източна Македония. Установява и поддържа интензивна кореспонденция с десетки дейци на Българското възраждане, между които Стоян Чомаков, Стефан Захариев, Кузман Шапкарев, Райко Жинзифов, Константин Държилов, Арсени Костенцев, както и с българските църковни общини в градовете Неврокоп, Солун, Петрич, Струмица, Мелник и други.
Запленен от романтичните исторически концепции на Георги С. Раковски, Веркович е убеден, че сред родопските помаци е жива древна песенна и легендарна традиция от предхристиянската епоха, която потвърждава хилядолетното славянско присъствие на Балканския полуостров. Под заглавие „Веда Словена“ публикува през 1874 г. (в Белград) и през 1881 г. (в Санкт Петербург) 2 тома с народни песни за Орфей и Александър Македонски, за идването на славяните от Индия на Балканите, за славянските богове Сива, Вишну, Огне-бог. Посрещнато с възторг в европейските научни кръгове, родопското откритие постепенно е оспорено и изоставено.
През 1877 – 1891 г. Веркович живее в Русия, където оскъдицата го подтиква да разпродаде част от своята антикварна сбирка. Много от античните монети в колекцията му се озовават в големи световни сбирки като Кралския монетен кабинет в Копенхаген, в Париж, в Британския музей и в Оксфорд. В своите материали той открито се противопоставя на великосръбската и гръцката пропаганда и отстоява истината за българския характер на македонските славяни.
През 1891 г. Веркович идва в България и заради неговите заслуги към българския народ получава доживотна пенсия от Шестото обикновено народно събрание. Отчаян от нарастващото недоверие към делото на неговия живот, през 1892 – 1893 г. предприема със съдействието на министър-председателя Стефан Стамболов две пътувания в Западните Родопи (в Чепино и Батак), за да документира и докаже автентичността на издирените от него народни песни. Мисията му обаче претърпява провал и покрусен, няколко месеца по-късно Веркович умира·на 30 декември 1893 г. в София на 72-годишна възраст.
Приживе Веркович проявява голямо внимание и грижи за запазването на своя уникален архив. Той е много богат и съдържа изключително ценна информация за българската история през възрожденската епоха. Основната част от него се пази в Научения архив на Българската академия на науките, но има материали запазени и в други архивохранилища в България и чужбина. Фондът в Научния архив на БАН съдържа около 2500 документа.
Лилия Николова