Българското духовно и политическо Възраждане, това „чудо на 19 век”, става възможно благодарение на плеядата от народни будители и възкресители. Сред тях безспорно се откроява и заема едно от първите места панагюрецът Марин Стоянов Дринов.
Роден на 20 октомври 1838 г. в будно занаятчийско семейство той завършва класното школо и три години е подучител във взаимното училище в родния си град. През есента на 1858 г. с помощта на Найден Геров отива в Киев и завършва Духовната семинария. След това от 1861 до 1865 г. следва в Историко-филологическия факултет на Московския университет, като се издържа се от стипендията, отпусната от Славянския благотворителен комитет в Москва. Тук получава солидно за времето си образование по история, славистика, езикознание и етнография. Сред преподавателите му са известните професори Бодянски и Буслаев. Негов състудент е съгражданинът му, приятел и другар от детството Нешо Бончев, по-късно учител по класически езици в Първа московска гимназия и в Лазаревския институт.
До 1870 г. е домашен учител в прочутата аристократична фамилия на князете Голицини. Това му донася не само графска титла, но и възможността да посети Западна, Централна и Югоизточна Европа, където започва своите мащабни научни изследвания въз основа на тамошните известни библиотеки, архиви и музеи, включително и библиотеката на Ватикана. В нея той за първи път изследва прочутата Манасиева хроника. Всичко това става възможно и поради факта, че свободно владее латински, гръцки, руски, френски, немски и английски език.
По това време през 1869 г. в Браила, той става един от основателите на Българското книжовно дружество (по-късно Българска академия на науките), негов пръв председател и почетен член. Неговата покровителка и благодетелка княгиня Е. А. Голицина подарява своята природо-научна колекция за бъдещата сбирка на Музея на дружеството.
През 1872 г. Марин Дринов защитава дисертация в Московския университет, а от 1876 г. е професор по славянознание в Харковския университет.
По време и след Руско-турската освободителна война (1877-1878) той участва активно във Временното руско управление на България като съветник в Гражданската канцелария на княз Черказки, вицегубернатор на София и управляващ Отдела за народно просвещение и духовни дела. В качеството си на пълномощник на руския императорски комисар княз Дондуков-Корсаков участва в изработването на Търновската конституция. Именно тогава, по негово изрично настояване, София е избрана за столица на новата българска държава. Дринов участва в основаването на Софийската публична библиотека през 1879 г. (днес Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий“), като по-късно й завещава и личната си библиотека от 3 хиляди тома. През 1881 г. княз Александър І Батенберг поканил Дринов да стане председател на Държавния съвет, но той отказал и се завърнал в Русия. Дори и там обаче той пак не преставал да мисли за своята България и да работи за нейното благо.
Марин Дринов поставя основите на българската историческа наука; прави исторически преглед на българската църква още от самото й създаване; занимава се с произхода на българите, заселването на славяните на Балканския полуостров; пише за Кирил и Методий и техните ученици, Евтимий Търновски, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, за българските печатари през XVI век, българската литература от XIX век, за новобългарската азбука. Той е изтъкнат славяновед и автор на над 100 труда, основани върху старателно проучени извори, освен това събира и обнародва народни песни, прави етнографски и фолклорни проучвания. По-известни сред тях са: „Исторически преглед на Българската църква от самото й начало и до днес”, „Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история”, „Български народни песни и приказки”, „Южните славяни и Византия през Х век” и много други.
Създава и първият новобългарски правопис наречен Дриновски по името на своя създател. Използван е в органа на Българското книжовно дружество, „Периодическо списание“, и се радва на голяма популярност в първите години след Освобождението.
Не случайно още през 1879 г. руският академик А. Н. Пипин нарича Дринов „най-важният и вече напълно по европейски български учен-историк”. Той е избран за член на Руската императорска академия на науките в Санкт Петербург, на Полската академия на науките в Краков, на Чешката академия на науките в Прага, на Югославската академия на науките в Загреб.
Марин Дринов решава да се завърне със семейството си окончателно в родината си, но след тежко боледуване склопя очи в Харков на 28 февруари 1906 г. Според трогателния спомен на колегата му проф. М. Г. Халански „в полубълнуване Марин Степанович (Дринов) произнасяше незабравимото име на родината, чертаеше със слаба ръка посоката на пътя за родната страна и с отлетяващ дух се стремеше натам". Над него неутешимо бди с молитви съпругата му Маргарита Ивановна Уилямс, руска дворянка от английски произход. През 1909 г. тленните му останки са пренесени в България в родния му град Панагюрище.
В заключение може уверено да се каже, че ако делото на отец Паисий Хилендарски е гордото начало на Българското Възраждане, то дейността на професор Марин Дринов е неговият славен връх и завършек. Не случайно по този повод професор Борис Йоцов казва: “В устрема си към историческо познание нашият народ излъчва из недрата си Марин Дринов, последният предел на научна основа, на неговото възраждане”
доц. д-р Никола Казански